четвъртък, 31 май 2012 г.

Японският меч през вековете

Японската технология за производство на железни мечове започва да се развива от VIII и достига върхове през XIII век . Бойното оръжие имало не само практическо приложение, но представлявало истинско произведение на изкуството. 


свещените предмети
Мечът заема почетно място сред трите свещени императорски регалии – бронзовото огледало Ятано Кагами, висулката от яспис Ясакани но Магатама и мечът Аме но муракумо но цуруги, които символизират съответно мъдростта, разцвета и мъжеството.

Японските мечове

Тачи - дълъг меч (дължина на острието 61 см) предназначен предимно за битка на кон.  Има и разновидност одати, чието лезвие е към 1 метър. 


тачи

 Katana - дълъг меч (дължина на острието на 61-73 см), но с по-малка извивка от тачи. Двата меча се различават основно по начина на носене.  От 15 век мечът катана измества тачи в боя на земя. Излага се с лезвието нагоре, според начина на носене.


 Wakizashi - къс меч (дължина на острието 30,3-60,6 cm) От края на 16 век се носел заедно с меча катана в стандартния комплект снаряжение на самураите – т.нар Дайшо /дълъг и къс/. Късият меч се използвал в боя в тесни пространства и в комбинация с катана. За разлика от меча катана, бил забранен за носене от несамураи.

дайшо

Наборът Дайшо представлявал важна част от самурайския костюм, подчертаващ съсловната му принадеж ност.  Дългият меч бил основно оръжие на самурая. Шото, късият— резервно и допълнително оръжие, служел и при харакири. Влизайки в помещение, воинът оставял мечът катана на специaлно място или го давал на слуга, но късият задържал. Свалял го само ако престоят му бил продължителен.





  Танто (kosigatana) - кама или нож (дължина на острието <30.3 см). В древността били наричани катана. Носили ги заедно с тачи.
танто

    Tsurugi - прав нож с две остриета, разпространени преди Х век. В миналото с този термин за наричали всички мечове.


   Нагината – хладно оръжие, представляващо нещо средно между меч и копие, от края на VII век. Имало дълга около 2 м ръкохватка, едностранно извито острие около 30 см. С времето се е утвърдил облекчен вариант на оръжието (1,2 - 1,5 м). Техниката за бой с нагината се преподавала в 425 школи. Това било основното оръжие на во̀йните — монаси Сохей, използвало се и от жени-самураи за защита на домовете си.

нагината
 бой с нагината
 Koto – вид древен меч, отпреди 1596, чиято технология е загубена.

 Шинто - мечове, направени от 1596 до 1868 г., т.е. преди началото на индустриалната революция на периода Мейджи.  Отстъпват по качество на Кото.

 Gendayto -направени след 1868 до наши дни.

Аксесоарът Tsuba - Освен за защита на ръката, служел за украса на меча. Днес този предмет привлича силно интереса на колекционерите. Изкуството за направата на цуба е предавано от поколение в поколение. Това бил начин самураят да демонстрира стил и богатство. 


  Jamón/ хамон/ –видимият резултат от закаляването на острието под формата на ефектна декоративна линия.



Старинни мечове преди IX век.

Първите мечове били внесени на японските острови през 2-та половина на III век от китайски търговци. Този период от японската история е наречен Kofun ("могила», III-VI в.). Оттогава са оцелели, макар и доста повредени, мечове групирани от археолозите на японски, корейски, китайски.

В периода Ашука (538-710 г.). с помощта на корейски и китайски ковачи Япония започнала да произвежда желязо, а през VII овладяват технологията на стоманата. За разлика от предишните модели, ковани от желязо, мечове от този период са  от желязо и стомана.

През VII—VIII вв. при японските мечове се появява извивката. Легендата свързва този факт с името на майстор Амакуни от префектура Ямато. Амакуни изковал меча Когарасу Мару през 703 и това е рождената дата на най-стария извит японски меч.

През периода Нара  (710—794 г.). оръжейното производство е под централизирания контрол на държавата, а ковачите били задължени да подписват продукцията си. Мечовете се пазили в императорски складове и се раздавали по време на военни действия или за обучение.
В този период благородниците предпочитали корейските и китайски мечове, които били красиво гравирани. В Корея били изковани 44 мечове дайшо, които императорите предоставяли на военачалниците или висшите сановници като символ на специални пълномощия.

Периодът Хейян. IX—XII в.

Историята на японския меч всъщност започва в периода Хейан (794—1185 г.), когато след вътрешни междуособици Япония се самоизолира, централизираната власт отслабва, а реалната власт е в ръцете на едрите феодали. През 10 век окончателно се оформя социалният слой на самураите - професионални воини, сражаващи се предимно на кон. Мечовете от този период са с дълго острие с малък връх.
Правите мечове се сменят с извити, като първоначално извивката е била по-близо до ръкохватката и постепенно се премества по дължината. В край на периода се утвърждава японската технология за мечове и вида им.

През 11 век започват да ги внасят в Китай.

Период Камакура(1192-1333г.)
Настъпва Златният век за японския меч, когато остриетата достигат предел на съвършенство, какъвто никой не постига във вековете след това. Най-известният ковач е майстор Масамуне, за когото казват, че отказал да поставя подписа си на изделията, дотолкова били съвършени,  разпознаваеми и невъзможни за фалшифициране.

Период Муромачи(1338-1573г.)
В началото на периода се появяват много дълги мечове. На  все по-голяма популярност се радва нагината, което се счита като един вид дълъг меч. Смутните времена изисквали повече бойни мечове, дори в ущърб на тяхното качество.Обедняването на населението и намаляването на аристокрацията намалява търсенето на висококачествени, но много скъпи мечове.
Класата на самураите се откъсва от земеделието и избира военната служба към феодалите като единствен източник за приходи. Като оръжие отдават предпочитание на мечовете катана, които се носели с лезвието нагоре. В двубоите решаваща била скоростта на пъвия удар и по такъв начин самураите изваждали мигновено оръжието от ножницата и нанасяли смъртоносен удар на противника.
През XVI век в Япония се появява огнестрелното оръжие, което се отразява неминуемо върху тактиката на военните действия. Увеличава се ролята на пехотата, въоръжена с по-къси мечове, с по-малка извивка и обемен връх, подходящи за щурм на нож.

Период Азучи-Момояма(1573-1603г.)
В периода  се появяват нови ковашки школи. Старите технологии се загубват. Повявяват се и нови материали. Наблюдава се тенденция на скъсяване на стари мечове. Тактиката на битката изисквала меч със средна дължина, така че собствениците на  мечове тачи ги скъсявали до 60—65 см. Със скъсяването се изрязвал и подписът на майстора. Постепенно тачи излизат от употреба. Налага се характерният самурайски набор дайшо.

 "Шинто" XVII-XIX век..
С настъпването през 1603 на периода Едо и вседствие на политиката на изолация, в Япония се възцарява продължителен мир. Оръжията за война стават част от официалния костюм. Ножниците се превръщат истинско произведение на изкуството. Богатите започват да поръчват изработката на цубо от истинско злато , тъй като според японските традиции единственото украшение на самурая е мечът му.

цубо




 През 1868 г. настъпва ерата на индустриалната революция и унищожава феодалния начин на живот на обществото. Както и на употребата на мечове.


Мечовете, произведени след 1868, се наричат gendayto.
През първата половина на 20 век армейските мечове сингунто се произвеждат промишлено.
След капитулацията на Япония след Втората световна война изработването на мечове е забранено чак до 1953г. Днес работят около 300 лицензирани ковачи, които  продължават традицията за изработка на мечове от периода  Камакура.
Весела Христова

вторник, 29 май 2012 г.

На лов за... трюфели

Трюфелите били познати още във времената на фараоните, но на  най-голяма популярност се радвали в края на 19 век. Тогава добивът им превишавал 1000 тона на година. За сравнение - днес се събират около 20-30 тона на година.

 

За хората в миналото било мистерия как се е появил трюфелът. През Средновековието му приписвали магични свойства, а според учените бил продукт на подземните газове.

Трюфелите не се берат като обикновените гъби, а се намират със специално обучени за целта животни - кучета , прасета и дори мечки! (цената на едно такова куче с родословно дърво започва от 4 000 евро, а най-добрите в бранша са от породата Лаготу). Без тяхна помощ трудно може да откриете трюфел, защото той се намира на дълбочина до 30 см под земята, където расте в пълна симбиоза около корените на определени дървесни видове. Негови издайници са мушиците, кръжащи отгоре (трюфелът е любима храна дори за насекомите), както и фактът, че земята е ровена от животни - зайци, глигани, мечки и др., които обожават вкуса му. 
Въпреки че  външният му вид съвсем не е привлекателен, той е сред най-ценните деликатеси.
 Има вкус на гъба с привкус на печени семки или орехи, който е пикантен и уханен с много нюанси.

Обучението на кучетата не е лесна задача.  Избраните животни първоначално се хранят два месеца с мляко, в което са варени трюфели. После започва същинската дресировка. Натриват с трюфел пръчка и я скриват. Кучето трябва да я намери и донесе. Следват продължителни разходки по местата, където виреят гъбите. Рано сутрин, при температура от 10- до 15 градуса и при мъгливо време. Кучето се разхожда срещу вятъра. Обучението на ловеца на трюфели може да бъде доста продължително, месеци, дори години. Ето защо обучените животни са толкова скъпи - 5-10 хиляди долара.

Във Франция излизат на лов за трюфели с прасета, които усещат мириса им от 50 метра. Задължително прасето е с намордник, за да не пострада търговския вид на гъбата.


От стотината вида трюфели само няколко са "благородни", т.е. представляват кулинарен интерес. Двата най-прочути са Белият трюфел от Алба (Tuber magnatum pico) и Черният (Tuber macrosporum). Истинското признание за трюфела като деликатес започва от времената на Людовик XIV. На трапезата му сервирали трюфели, преминали през минимална кулинарна обработка, задължително украсени с цветя.

 
Къде расте трюфелът?
В дъбовите и букови гори на Южна Франция, Северна Италия, Централна Европа, Близкия Изток, Африка, Австралия, Калифорния. Трюфелите растат на дълбочина 10-30 см. Срещат се и сред брезови и орехови насаждения. Обикновено са около корените на дървото и растат през цялата година.
 В България ги има в почти всички региони на страната – в гористите местности с карстови почви. Възможно е да се култивират. Успешни опити са правени още през 1808 г, когато по-наблюдателните са забелязали, че трюфелите растат между корените само на някои дървесни видове. През 1808 французинът Жозе Талон събира жълъди от дъба, под който намира трюфели. Засажда ги и след няколко години в корените им били открити трюфели. 
През 1847 година Август Росю засажда 7 хектара с такива жълъди и след време събира богата реколта от трюфели, за което получава награда на Световното изложение в Париж през 1855 година.

Image
Черният диамант - най-ценният трюфел
Трюфелите имат силно ухание, затова са идеални за ястия със слаб аромат. Срещат се в някои видове сирена, напр  Fonduta – специалитет от пиемонтската традиционна кухня
Перфектният трюфел притежава добър аромат и плътен вкус. Щом е узрял и бъде събран, трябва да се консумира възможно най-скоро

Белият трюфел влиза в състава на някои козметични средства: кремове, маски за коси, тъй като е богат на протеини и аминокиселини.

Цената на трюфела
Трюфелите обикновено се продават в скъпи гастрономи, като за всеки вид има сезон. Белият се събира от октомври до януари, но има и черни трюфели, които растат от декември до март. Видовете се различават по качество и цена. На европейския пазар белият достига цена – 5-8 000 евро за килограм, а черният – около 1000.
В големите хипермаркети и у нас се намират трюфели на цена 5 000 – 6 000 лв за килограм. На пазара в България почти не се срещат пресни трюфели, но могат да бъдат открити консервирани – цели, нарязани на ивици или в пастети, а най-достъпен като цена е зехтинът, ароматизиран с трюфели. За кулинарни цели се използват няколко грама. 

Голяма част от трюфелния зехтин всъщност не се прави от истински гъби, а се използва синтетичният компонент 2,4-Dithiapentane, който придава специфичния аромат. Само в най-скъпите продукти се използват трюфели. Вкусът и мирисът на истинския трюфел е доста трудно да се интерпретира със зехтин. Независимо от това, този вид продукт е доста популярен сред кулинарите заради продължителния срока на годност и, естествено, цената.
Олиото има вкус и мирис, който прилича на желания аромат и затова се употребява тогава, когато искаме да постигнем деликатен нюанс в ястието.

Как се приготвя
Трюфелът обикновено се реже на тънки ивици или се настъргва непосредствено преди консумация и се слага в различни ястия. (Ако едно ястие в Италия струва 300 лири и отгоре се настърже  трюфел, цената му скача до 1 300 лири).
Не се препоръчва да се пече. Деликатесните гъби не понасят термична обработка, след която губят ценните си свойства. Във фурна се поставят максимум за 5 минути.
Трюфелът може да се консумира с всичко. Французите го предпочитат в с обикновени пържени или варени яйца. Може също така да се комбинира с варено или печено месо.

Как се съхраняват
Тези нежни гъби не издържат много. Може да се съхраняват около 2-4 дни, най-добре в херметично затворена кутия. Преди това гъбата трябва да се почисти от полепнала почва, след което да се постави в съд и да се засипе с ориз, който ще поеме аромата и същевременно няма да позволи да трюфела да изсъхне или загние. Трюфелите не трябва никога да се мият с вода, което е гибелно за тяхната структура и аромат, а само да се почистят с четчица и сух плат. Гъбите могат да се държат също в зехтин или спирт. При консервирането в зехтин те не само се запазват, но и зехтинът придобива превъзходен аромат.
Трюфелите се обелват от кората, попарват се за кратко във вряща вода, заливат се със зехтин и се поставят в херметически затворен съд. Кората може да се използва като добавка за други ястия.

Трюфелът притежава благородство, което предава на всяко ястие и го превръща в шедьовър на кулинарното изкуство.

 Image
http://mushroomer.info
http://dogs.ru,  beauty.bg

Весела Христова

понеделник, 28 май 2012 г.

Сладоледът - лакомство за бедни и богати

Освен великите изобретения, родили се в земите на Поднебесната империя, там се е появило и едно приятно кулинарно откритие – сладоледът, за който се смята, че е на на повече от 5000 години.




На императорската трапеза присъствал под формата на интересна комбинация от лед и сняг, специално доставяни от планинските райони, в която били добавяни резенчета портокал,  зрънца от нар. Няколко капки вино или лъжичка мед обогатявали вкуса му.
За лакомството споменава в дневниците си пътешественикът Марко Поло. Това дава основание да се смята, че за пръв път сладоледът се е появил в Европа, след като Марко Поло се завръща от далечното си пътешествие през 14 век. Казват, че според рецептата на пътешественика, за охлаждането на десерта се използвал не само сняг, но и ...селитра. 

Марко Поло пристига в Китай


Първоначално ледът се съхранявал в тайни складове предимно за ВИП персони.
Рецептата за сладолед, приличащ най-много на съвременния, се родила в Италия, в Сицилия. На средиземноморския остров имало всичко необходимо за целта. И на първо място – захарна тръстика, която съвсем не била разпространена в други райони на Европа.
За подслаждане на храната в тези години се използвал мед, само че той при замръзване кристализирал и ставал неподходящ при производството на сладолед. 


В Сицилия никога не изпитвали и липса на яйца и мляко – основните съставки на ледения десерт. 
Немаловажна предпоставка за развитието на това производство било наличието на планински лед, с който търгували по цяла Италия  и в Малта. 
Жителите на Сицилия се занимавали от векове и с добив на морска сол. Солта била необходима в технологичния процес - тогава, когато нямало електричество и трябвало продължително да се бърка, за да се получи сладолед.
Солта ускорявала топенето на леда при приготвянето на гладка кремообразна маса и съкращавала времето за разбъркване.










Катерина Медичи
 Най-простата рецепта за приготвяне на сладолед от тези години – поставяли съда с необходимите съставки в по-голям съд, пълен с лед и сол и започвали да ги бъркат. Разтопената вода периодично изливали и слагали нов лед. След два-три часа усилено разбиване десертът бил готов.

Когато младата Катерина Медичи се омъжила за френски крал Анри Втори, взела със себе си в Париж и личния си готвач  - Бенталенти, утвърден авторитет в производството на сладолед и разхладителни напитки.


Пищната сватбена церемония се състояла на 28 октомври 1533, а гостите били впечатлени от изумителния десерт – освежаващи ледени топки с плодове.  Новото кулинарно изкушение мигновено завоювало симпатиите на френските придворни. Кралските съветници извикали готвача и поискали да им покаже и най-малките детайли по приготвянето на десерта. 
Сред което го обявили за държавна тайна. 

Естествено тази тайна не била опазена за дълго.

  За първи път сладолед започнал да се продава масово във френската столица Париж през 1676 г, когато 250 сладкари се обединили в професионална асоциация.

 До средата на ХIХ век сладоледът все още се бъркал на ръка. Докато през 1846 г. Нанси Джонсън от Ню Джърси не изобретила първата машина за производството му-  кофа, пълна с лед и сол, в която имало затворена кутия с яйчно-млечната смес. Контейнерът се въртял с ръчка, докато съдържанието му се замрази достатъчно.
 
 

    Началото на серийното производство на сладоледа било поставено през 1851 г. от американския млекар Джейкъб Фусел.


четвъртък, 24 май 2012 г.

Ар деко - блясъкът на една отминала епоха


Сред най-успешните детективски сериали, без съмнение, е "Поаро". Освен безупречната  игра на Д.Суше /David Suche/ - идеалния актьор за персонажа на Агата Кристи, впечатляващ е и мизансценът. Леките автомобили, костюмите, вътрешното обзавеждане, бижутата - прекрасна илюстрация на стила Ар деко.


Терминът Ар деко /Art déco/ или "декоративно изкуство" дължим на британския историк и критик Бевис Хилиър.
Образува се от Exposition Internationale des Arts Décoratifs et Industriels Modernes —  Международно изложение на декоративните изкуства и модерната индустрия, което било проведено през 1925 в Париж.
Показвайки на целия свят предмети, създадени във Франция, изложението доказало един необорим факт -  Париж си оставал синоним на стил.
Отличителните белези на Ар деко – етно и геометрични фигури, показен лукс, скъпи и модерни за времето си материали – слонова кост, алуминий, крокодилска кожа, скъпо дърво, сребро и др.



Стилът съществува около 15 години и символизира финансовото благосъстояние и изискаността, напомня Ар нуво, но с по-съвременни идеи и визия.
Развива се под влияние на археологическите открития в началото на 20 век, свързани с културата на Древен Египет и цивилизациите от предколумбова Америка.Движението оставя отпечатък в архитектурата, модата, ювелирното изкуство, вътрешния дизайн. Всъщност  Ар деко съществувало и преди откриването на изложбата през 1925 като отделен стил в европейското изкуство.  Достига до американския бряг едва през 1928 , където се американизира и трансформира в Streamline Moderne— визитна картичка на 30-те години в Новия свят.



Chrysler Building - класически  ар деко небостъргач в Ню Йорк Сити



Ар деко - последният голям стил в европейската мода. 


Неестествено слабите фигури, плоската гръд, демонстративният грим и силният загар се превръщат в актуален моден тренд през 20-те години.
В този период необичайна популярност придобиват разнообразните аксесоари: декоративни брошки, кехлибарени цигарета. Къси прически, поли над колената, дълбоки деколтета, разнообразни шапки и обувки, украсени със скъпоценни камъни и златни верижки. Джаз. Жените започват да карат автомобили, да пушат на обществено място. В дамския гардероб влиза костюмът с панталон, смокингът. Появява се легендарният парфюм «Chanel №5» и малката черна рокля. После настъпва Голямата депресия. Елементите на ар деко в моделите на съвременните дизайнери напомнят за вълнуващия хедонизъм и изисканост на една отминала епоха.
 



Вътрешен дизайн 
масичка от Айлин Грей
орнамент за кола от Рене Лалик
Сърцето на Ар деко дълго време си оставал Париж. В областта на вътрешния дизайн най-известното име бил Жак Емил Рулман, последният от парижките майстори ébéniste. Освен неговите мебели, модерни и популярни били предметите, изработени от Жан Жак Рато,  Айлин Грей, изделията от метал и емайл на швейцареца Жан Дюнан, стъклените шедьоври на Рене Лалик и Морис Марино, бижутата и часовниците на Cartier, изделията на «Süe et Mare», кованото желязо на Едгар Бранд и др. 

флакони за парфюми от Рене Лалик




Скулптура
Вдъхновени от „Руските сезони” на Дягилев, изкуството на Египет и Изтока, както и от технологичните постижения на епохата, френските и немските творци създали уникален стил при малките пластики през 1920-те- 1930 те години.


В символ на Ар деко в приложното изкуство се превърнали изящните скулптурни предмети от бронз и слонова кост. 
Класически представители на Art déco в скулптурата са Клер Жан Робер Колине, Пол Филип, Фердинанд Прайс, Бруно Зак, Дмитрий Чипарус,  Дж. Лоренцъл. 
Д.Чипарус

Дмитрий Чипарус


Въпреки че терминът Ар деко възниква през 1925 , представителите на този стил дълго време не били разпознавани, определяли ги като подвластни на еклектиката и повлияни от други стилове - ранен Виенски сецесион, от примитивното изкуство, архаичното древногръцко изкуство, от формите в кубизма и футуризма,  от строгите линии на неокласицизма и др.  Едва през 60-те години  Art déco е определен като самостоятелен и характерен за епохата стил, синоним на разкоша и богатството, който бил предпочитан при вътрешния дизайн на огромните трансатлантически лайнери, кинотеатрите и дори църкви.

Интериорът на лайнера "Нормандия"

Интериор в "Стъклената църква" в Джърси, дело на Р. Лалик


Психолозите обясняват това като реакция на недоимъка през Първата световна война.
  
В Новия свят
Chrysler Airflow
Паралелно с Ар деко се развивал друг, много родствен нему стил Streamline Moderne (от англ. «streamline» — термин от аеродинамиката, който определя обтекаемата форма на машините, осигуряваща тяхната функционалност/  
Дизайнът на  автомобила «Chrysler Airflow» от  1933 г. е ярък пример за  пристрастието на създателите му към модерния стил. Той дотолкова се харесал в обществото, че предмети с обтекаеми форми започнали да се произвеждат повсеместно – от острилки до хладилници. А архитектите започнали да закръглят ръбовете в сградите.
Сграда на Дейли експрес

След бума на масовото производство  постепенно Ар деко изчезва. В тези години битува мнението, че стилът е прекалено крещящ, безвкусен и псевдолуксозен. 
Избухването на Втората световна война окончателно слага край на Art déco, въпреки че в колониалните страни той успява да просъществува до 60-те години. През 80-те се възражда интересът към него и подвластни на очарованието на 30-те, филмите ноар и нуждите на графичния дизайн, стилистите, бижутерите и архитектите го преоткриват.