Слънчевите акварели на Абе Тошиюки

Преди години чух странния израз "Животът започва на петдесет".
В случая с японския художник Абе Тошиюки това е неоспорим факт. След като 20 години преподава изобразително изкуство в японско художествено училище, на 51 години решава да се посвети единствено на голямата си любов - акварелната рисунка.

С която става известен и влиза в сърцата на хиляди хора по света.

Абе Тошиюки е роден през 1959 г в град Саката. Дипломира се в Токийския национален университет - рисуване.

Биокартини в оризовите ниви или похвално слово за японската прецизност

Скоро на оризовите полета на Япония ще започне сеитбата. Четири месеца по-късно някои от оризищата ще се превърнат в истински гигантски картини. Авторите на рисунките съвсем не са художници, а обикновени фермери.

Изкуството на художественото засяване на ориз е сравнително младо - появило се  е през 1993. Първите "арт оризища" са край село Инакадате.
Тук от хилядолетия са отглеждали ориз, но с възникването на специфичния начин на сеитба, селото става обект на интерес за хиляди туристи.
Деветхилядното населено място се посещава годишно от 200 000 души, желаещи да видят ефектните посеви.

Мизухики -възелче за късмет

В страната на хилядолетните традиции- Япония, съществува любопитно приложно изкуство с  древен произход.

Мизухики - изкуството на красивите многозначителни възли.

Композиции от декоративни възли се използват при опаковане на подаръци, в картички и др.  Повечето възли имат символичен смисъл. При раждането на дете е един възел, за младоженци - друг и т.н.

Историята на мизухики ни отвежда далеч в миналото - в 7-то столетие.

В 607 година в Япония от Китай се върнала делегация, която носила специален дар от китайския император. Той лежал в прекрасна кутийка, завързана по оригинален и непознат дотогава начин с червени и бели нишки.

Съчетанието на цветовете и възлите имало конкретен смисъл - "Безопасен път" ,т.е.представлявал специален талисман, осигуряващ безпроблемното завръщане у дома.


 

От тази кутийка тръгнала историята с възлите.

Винаги, когато се поднасял подарък на императора, се завързвал с червени и бели шнурове, направени от специална хартия - васи. 

В периода Едо  (1611-1869) самураите били задължени да се обучават в мизухики.
Традиционната им прическа се оформяла с възли по каноните на мизухики.
Специалните шнурове и възли се използвали и при изработката на чадъри.

Традициите на древното знание са живи и днес.

Специални възли се използват при ушиването на кимона, при прическите на булките, при орнаменти с ритуален характер и др.

Връвта от васи се изработва основно в провинция Ида.

Основни възли

	1. «мусуби-кири» - «Възелът, който не бива да се развързва». Това е възел, който се прави при сватби. Предполага се, че събитието няма да се повтори. Ако събитието е радостно, краищата сочат нагоре.	Ако обаче е тъжно - сочат надолу.
	2. «тьо-мусуби» - прилича на панделка. Прилага се при събития, които предполагат повтаряне. При това нееднократно. Например, при раждането на дете.
		3. «аваби-мусуби» - «раковина», Универсален възел, правен и при радостни, и при тъжни случаи. При радостните краищата сочат нагоре, при тъжните -обратно. Весела Христова

Хризантемната култура на Далечния изток

Освен любимо есенно цвете по нашите земи, хризантемата е много ценно растение в източните култури.

 

В Япония

В Япония хризантемата е императорска емблема. През 1189 мечовете на Микадо били украсени със символа и. Апогеят на т.нар. “хризантемна култура” в Страната на изгряващото слънце бил през 16-то столетие, но и днес съществуват стотици градини, пълни с уханните им цветове. 

Казват, че гигантският хризантемен храст Цукури може да даде стотици цветове. Друга интересна разновидност е ипон-цукури, която пък има само един цвят.
Императорското цвете е плоската хризантема Хирониши. Тя не бива да притежава повече от шестнадесет листенца.

В Китай
 Китайците възприемат хризантемата като символ на есента, така, както сливовият цвят – на пролетта. Освен това било любимо цвете на мандарините. Китайците отглеждат хризантеми от две хилядолетия. Образът и украсява храмове, често се използва като мотив в дърворезба или при тъкани.
 На китайски хризантема е дзю, което омоним на глагола “чакам”. 

Полезно
Хризантемите издържат дълго време във ваза без специални грижи. Преди да ги потопим, срязваме надлъжно стъблото и махаме листата, които биха останали потопени. Може да добавим малко оцет във водата – 1 с.л на 1 л.вода. 

Прозаично...
Европейската диворастяща форма е известна като вратига – tanacetum vulgare.  Използвала се е като средство против глисти.

Весела Христова

Ветрилото - тайният посредник на забранените желания

Ако искате да се почувствате истинска дама, вземете в ръцете си ветрило – ехо от отминали епохи на романтика, финес и елегантност. 

Освен подчертана функционалност и силна естетична стойност, благородната вещ има и друга – далеч по интересна и енигматична мисия. Мистериозният език на ветрилото е създаден във времена, когато всеки жест е бил оформен в етикет, а животът - изпълнен със символи и тайни знаци... 

от Raimundo de Madrazo y Garreta

Легенди
До нас са достигнали различни легенди за това, как е създадено първото ветрило. Според една от тях Еол -  древногръцкият повелител на ветровете, посетил спалнята на Психея, но съпругът  и - Ерос, се върнал по-рано. Неочакваният посетител успял да излети, но едно от крилата му останало в ръцете на съпруга. Психея го взела и нежно започнала да "прави вятър" на гневната си половинка, а той, размекнат, бързо й простил. Друга история разказва, че преди 3000 години една китайска империатрица, изнемогвайки от горещина, откъснала клонка и я размахала пред лицето си. Така поставила началото на хилядолетната традиция. 

Назад в историята
Народите от Далечния изток и до днес си оспорват взаимно правото на изобретяването на предмета, който се превръща бързо в ценен символ на власт и аристократизъм. В Древния Египет красиви младежи разхлаждали властимащите, веейки им с палмови клонки. Много често с привилегията да извършват това били удостоявани благородници, именувани със специална титла -“този, който носи ветрило от дясната страна на фараона”.

 Отначало аксесоарът бил изработван от палмови или лотосови листа, а в по-късен период – от шраусови или паунови пера. В Древна Индия ветрилото, заедно със слънчевия чадър, олицетворявало царската власт, а в Япония било познато като символ на военна мощ и социално положение. 

През 32г п.н е. Пак Чею – известна китайска куртизанка, изписала стихотворение върху него и така дала тласък на модата на изрисуваните ветрила.
Сгъваемото ветрило било създадено в Страната на изгряващото слънце през VIII век, а през IX век - пренесено в Китай. Легендата разказва, че това било откритие на млада гейша, която търсела  начин да облекчи болките на своя страдащ от нелечима болест покровител. 

Китайският император Цян Лун през ХVIII век пък бил обзет от такава колекционерска страст, че накарал художника Чжан Жоай да състави каталог от 300 сгъваеми ветрила, които се съхранявали в двореца.
Почитатели на аристократичния аксесоар били и античните народи – елини и римляни. Там бил познат в своя несгъваем вариант, изработван от листа или паунови пера с дървена или костна основа. 

След залеза на Римската империя обаче, ветрилото изчезнало от бита на европейците. Тук пръст имала църквата и строгите й норми на поведение, според които лицето не бивало да се прикрива, а да изразява почтена откритост. Кокетната вещ се появила в Европа през Късното средновековие, пренесена от пътешествениците във времената на големите географски открития. и от участниците в кръстоносните походи.

Във Франция ветрилата идват на мода благодарение на Катерина Медичи, съпруга на крал Анри II, която притежавала великолепна колекция от 900 екземпляра. Друга владетелка - кралица Елизабет Първа (1558–1603), определяна като най-бележития монарх в английската история, установила правилото да получава от поданиците си един единствен подарък – ветрило. Днес се пасят 30 нейни притежания, покрити с рубини и смарагди.

През XVII век се разпространили богато украсените ветрила – от дантела, с вградени огледала или скъпоценни камъни, от злато и сребро, с дъсчици, фино изработени от слонова кост, обвити с нежна панделка и украсени в основата с изискан пръстен. Понякога дръжката им скривала специален тайник за послания или...отрова. Художествените миниатюри по тях ги превърнали в истински произведения на изкуството. Стойността на някои била баснословна и понякога знатните дами ги оставяли като залог, подобно на херцогинята от Мантуа. 

Символичното значение на ветрилото

 Големите ветрила означавали и голяма власт, особено в Азия и Африка. Вероятно асоциацията е възникнала от подсъзнателната връзка с вятъра и използването на предмета при раздухването на огън - както правел индуисткият бог Агни, който обичайно държи в ръцете си ветрило.  Церемониалните аксесоари от пера- напримел флабелумът, носен по време на религиозните шествия и папските процесии имали акцентирана небесна символика.  Zhōnglí Quán, един от Осемте Велики безсмъртни в даоизма, използвал ветрило за възкресение. В японските ритуали ветрилото символизирало разцвета на живота, но при наказателни смъртни церемонии означавало точно обратното - угасването му.  Разтвореното ветрило често се свързвало с фазите на Луната и с променливото женско настроение.  

Тайно оръжие за съблазън и флирт
Най-голем разцвет великолепният аксесоар преживял през XVIII век.

 Ням съучастник на женското кокетство, ветрилото се превърнало в тайно оръжие за съблазън и флирт. Езикът му бил особено популярен в страната на свободните махи – Испания. Цветът имал свое послание. Белият бил предпочитан от невинните девойки, плътният черен  се използвал при траур, черната дантела – за съблазън, червено-черен – за корида.
Начинът на носене бил изпълнен със смисъл. Бавното затваряне изразявало съмнение. Отказ или несъглание се демонстрирали с напълно затворено ветрило. Отворено на четвърт означавало скромност, неувереност, а напълно отворено- любов. Бързи, резки махове издавали вълнение, почукване с леко разтворено ветрило по длан, обърната нагоре – очакване; потупване по бедрото отстрани - “следвай ме”, потупване отпред -”готова съм да ви последвам”.

От Испания тайният език бил пренесен и възприет във Франция. Там дамите изразявали своето съгласие за флирт с насочено с широкия си край към събеседника ветрило, но затворено и насочено с тънкия си край, то недвусмислено разкривало антипатията на притежателката си. Ако тя бързо го сгъвала, определено показвала липсата си на интерес. При разгъване на една пластинка се предлагало чисто приятелско отношение, три разтворени дъсчици изразявали гореща страст, любов, а напълно отворено ветрило определяло среща. Разгъване и разко сгъване предлагало среща в дома на дамата, което се конкретизирало, например, с три почуквания по четвъртата дъсчица (“ в четвъртък, в три часа”). Понякога специално монтираните огледала позволявали обектът да бъде дискретно огледан, а също и да бъдат изпращани игриви слънчеви зайчета, които да привлекат нечие внимание. 

При ветрилата, както и при облеклата, съществувал строг етикет на носене – не можело с вечерно ветрило дамите да се появяват денем и обратно. Как се определяло това: на дневните обикновено били нарисувани рози, а на вечерните- макове. Аксесоарите за първия бал били в пастелни тонове, украсени с фина дантела, сватбените – от бели пера или дантели. Универсално било ветрилото, наложено от  мадам Сан Жен – с пролуки, през които можело да се огледат ненатрапчиво и незабележимо присъстващите. Екстравагантните персони се насочвали към странни форми – раковини, овали, а парфюмеристите ги напоявали обилно с благоухания.

През XIX век в нормите за добро възпитание задължавали стопанката на дома да постави ветрило на специална масичка в стаята за гости. В този период то загубило от очарованието си. За изработката му се използвали по-евтини материали. Модата диктувала да се поръчват ветрила за определени събития, върху тях се появили хералдически символи. С необикновено изящество се отличавали произведенията в стил модерн, от щраусови пера със седефена основа или изработена от черупка на костенурка, появили се през XX век. Модата от тази епоха се влияела силно от екзотиката на Древния Египет, Япония, Ориента  (след триумфа на балета «Шехерезада»). Актуални били аксесоарите в източен стил, пасторалните сюжети (полъх на рококо) и пауновите пера.

Ар деко предлага на жените друга концепция, в която ветрилото не се изпозва за флирт и съблазън, а е просто стилен детайл, издаващ  «dolce vita».

След Втората световна война и възхода на стила New Look, като естествена реакция на годините на недоимък, ветрилата отново се появяват на модния подиум.

В наши дни от артистичен аксесоар, символизиращ власт и синя кръв, ветрилото се е превърнало в обикновен предмет. В годините, когато климатиците създават прохлада във всяко помещение, донякъде то е загубило практичната си функция, но не и своя романтичен ореол.
И нека се оставим да бъдем омагьосани от портретите, в които достолепни дами излъчват непритворно благородство, изкусно подчертано от прелестно ветрило в техните ръце... 

 Весела Христова

част от текста - публикация и в сп. BEAUTY 2011
http://znaki.chebnet.com

Тобииси - красива каменна пътека в японските градини.

Японското парково изкуство е немислимо без романтичните пътечки, направени от подредени по определен начин естествени камъни.

 Камъните се наричат тобииси или "излитащи". Вероятно са наречени така, защото се издигат доста над земната повърхност - до 8 см. За разлика от останалите каменни алеи, пътеките от тобииси са предназначени не толкова за улеснение при придвижването, колкото за естетични цели. Дори специално се конструират така, че да бъдат неудобни за бързо преминаване. 


Пътеки от този вид често присъстват в специалните чайни градини, за които е характерна спокойната, предразполагаща към медитация атмосфера. Според известния церемониалмайстор Сен но Рикю, създал основните правила на чайния ритуал, каменната пътека трябвало притежава 60% практични функции и 40% - естетични. А пък според майстор Орибе естетичният момент трябвало да преобладава. 

Гостът трябвало да върви внимателно по камъните тобииси, докато не стигне до по-висок камък, предназначен за наблюдение. Там посетителят спирал и замирал при вида на прекрасната японска градина, или пък детайла, върху който домакинът поставял акцент. 

Ако градината била голяма, и пътеката се разклонявала, се поставял специален камък-страж - секимори - неголям /8-10 см диаметър/ камък, превързан с черно въженце, който служел като своеобразна бариера за пътеката, по която  домакинът не желаел да се върви. Гостът продължавал по "позволеното" разклонение.

Заради декоративните си качества тобииси се използват не само в чайните градини. Могат да бъдат предназначени за раходки или пък само за красота. 


Там където по тях се ходи, камъните се обработват така, че да бъдат удобни за целта. Размерът се определя така, че да бъде подходящ за стъпване - около 40-60 см диаметър.

 Съществуват няколко традиционни начина на подреждане на стъпките. 

1 – клин (гъши ход); 2 – редуват се четири и три; 3 – три през две; 4 – зигзаг (хиляди птици).

сродни публикации:

Цубо - миниатюрна зелена вселена в японския дом

Каменната пагода - композиционен център в японската градина 

Японската чайна градина - сцена за изтънчен спектакъл 

Дзен и изкуството на сухия пейзаж

Приказните каменни фенери в японската градина

 

 http://www.yoshimura-zouen.co.jp/isigumi/tobiisi.html

 Весела Христова
По leit.ru

Жените самураи - дами на честта

В средновековна Япония понякога жените имали доминираща роля в ръководенето на феодалните кланове. 

Всъщност от векове в Страната на изгряващото слънце жената била на особена почит. 

Това намира израз и в мита за върховната  богиня на Слънцето - Аматерасу, както и в легендата за бойните умения на богинята Изанаги. 

Култът към  слънцето кореспондира с идеята матриархата. 

Първите летописи на японските хронисти свидетелстват на подвизите на войнствени царици, лично ръководили бойните действия на войските - в Корея, в битката при Ямото и др. 

С годините, като следствие от нарастващото влияние на конфуцианството, ролята на жената в обществото постепенно отслабва.  В периода Хейан / 794 - 1185/ представителките на японската аристокрация се изявявали в културната сфера. Тогава се създават забележителни литературни произведения, авторите на които били изискани дами от най-висшите слоеве - кугьо /Kugyō/, които придали собствен, различен от господстващия еталон на класическите китайски произведения, облик на изкуството от Островите. 

Популярността на т.нар моногатари се дължала на спецификата на японското светоусещане, което намирало израз в тези литературни форми.

"Дамите"от провинциалната военна аристокрация /буке-"buke", чест / оформили другото лице на японската жена. За разлика от архаичния период, те не можели да ръководят армейски части. Самурайските жени обаче били възпитани в условията на военния начин на живот, в атмосферата на бойните традиции. И както мъжете им оформили отделна социална прослойка - тази на воините самураи, така и жените се отличавали от простолюдието, като се превърнали в стожер и изразявали идеите на военната  класа. 

Жената на шогуна Минамото Йоритомо, например, притежавала огромно влияние, както преди, така и след смъртта на съпруга си. В онези години практически върховната власт в страната за пръв път принадлежала на жена, която дори не била империатрица.

Самурайските жени били обучавани на абсолютно подчинение на непосредствения висшестоящ в йерархията на клана и безпрекословно изпюлнявали всичко, което им нареди. Жените на честта майсторски владеели и военното изкуство. Традиционно оръжие било копието - яри и нагината, което поставяли на специално място над входната  врата, за да бъде използвано при евентуално нахлуване в дома. 
С не по-малко умение жените боравели и с къс кинжал ,който винаги се намирал под ръка - затъкнат в пояса или в ръкава на кимоното. С късото острие на кайкена смелите самурайки  извършвали и женския вариант на ритуално самоубийство-джигай, при който прерязвали гърлото си. /Преди самоубийството жената си завързвала коленете, за да бъде намерен трупът ѝ в достойна позиция със събрани крака дори след предсмъртните конвулсии. Джигай често се извършвал и с цел опазването на честта при военна загуба, за да се предотврати изнасилване. Нахлуващите войски често влизали по домовете и намирали домакинята да седи сама с лице към вратата. Войниците откривали, че тя е прекратила живота си още преди да са я достигнали.  ( уикипедия)/.

При заплаха от плен самураите убивали не само своите жени, но и децата си. Историята пази много свитеделства за проявена самоотверженост и храброст, в името на честта. 

Бабата на невръстния император Антоку, при заплахата от плен, предпочела да притисне силно височайшия си внук към гърдите и да се хвърли в пропастта. Последвали я всички придворни дами. 

 Жените самураи използвали ритуалното самоубийство като знак на простест срещу актове на несправедливост. /Управителят на провинция Хиго си харесал съпругата на свой подчинен, който обаче не можел да понесе мисълта за това и се самоубил.  Жена му помолила за отсрочка, докато го погребе и оплаче. Събрала придворните си на върха на висока кула, за да отбележи края на траура и пред очите на всички се хвърлила от нея. Въпреки че самоубийството не следвало строгите канони на ритуала и влизало в противоречие със самурайския кодекс за подчинение на господаря, то било признато като официална форма на протест срещу произвола на управителя. /

В определени случаи японките осъществявали актове на отмъщение, като единствена възможна реакция за оскърбление или убийство на суверена, в синхрон с конфуцианските възгледи. Дори в застойната епоха на шогуната Токугава жените строго съблюдавали принципа на строго подчинение спрямо господаря в клана. Понякога по-ревностно и от мъжете. 

Жената самурай дълго време оставала фигура, внушаваща респект, с консервативни възгледи и принципи, спазваща моралния кодекс на своя клан. И днес традициите се пазят в тези семейства, където децата израстват в компанията на комплект старинни оръжия, пред който постоянно тлеят благовония.  Момчетата от такива семейства се възпитават  във военни училища, а жените се обучават на древното изкуство - бой с нагината.

Източник: http://leit.ru/modules.php?name=Pages&pa=showpage&pid=439&page=3

Весела Христова

Цубо - миниатюрна зелена вселена в японския дом

Продължавам темата за японските градини - уникално културно явление с хилядолетни традиции.  Днес японските градини се намират на най-високото стъпало в ландшафния дизайн. Красивата природата на Островите е в основата на това изтънчено изкуство. 

В шумните мегаполиси на Япония  е разпространен определен вид градина- т.нар цубо.

Цубо градините се появяват през Средновековието като резултат от увеличилото се население в градовете и съответно плътността на застрояването. 

Името на този вид градини всъщност означава единица мярка за площ, равна на  3,3 кв. м. Другият превод е "гърне", "кана"- някакво миниатюрно пространство, определено за озеленяване в дома. И в духа на япоското светоусещане тази мини градина е като микрокосмос, малка вселена, създадена в тясното пространство между два съседни дома, която изразява житейската философия, националния характер и типичната изобретателност. на японците, съумели да живеят в хармония с природата даже в тесните градски жилища. 

Съществуват външни и вътрешни цубо градини. Съвременните дизайнери обожават да включват в интериорните си решения ефектните мини оазиси. 

Една от причините за създаване на цубо градина е достъпът на повече светлината в стаите, с изглед натам. Ако градината е разположена от юг, се засаждат светлолюбиви растения и обратно. Възможно е да се наложи дрениране на почвата, особено в северно разположените градини. Понякога за да се увеличи светлината в труднодостъпни места се използва система от огледала. 

За стаите с изглед към цубо, градината играе и ролята на естествена вентилационна система, особено ако е разположена откъм подветрена страна. Полюшването на растенията, шепотът на листата, мелодичният звън на звънчетата създават характерна атмосфера на покой и омиротворение.

Цубо е най-малката японска градина, като размерите и се определят според съществуващата свободна площ. Обикновено е 10-15 кв.м., но може да бъде и 4 и повече от 15 кв.м.

Колкото по-малко е пространството, толкова по-лаконично трябва да е дизайнерското решение. Това се отнася и до избора на растения и материали. Задължително изискване е отсъствието на изкуствени форми и материи.

Малките осветителни тела могат да внесат допълнително очарование и да подчертаят красотата на градината.  Желателно е те да са незабележими, като акцентът е върху светлината, която разпръскват. 

Изключение от правилото е поставянето на фенера торо, когато се използва по предназначение.



Цубо изисква прецизна поддръжка. Немарливостта тук изпъква както никъде. Белият чакъл например лесно се зацапва и е необходимо често да се чисти или подменя. Желателно е при оформяне на настилката да се използват камъни с неправилна форма, с фуги, в които растат треви или мъхове. Поставят се и стъпките тобииси. Част от стените се декорират с подходящи лиани.

Може да се оформи градина с еднотипни растения от различни видове - например - висок и нискорастящ бамбук.

Саксиите със сезонни растения разнообразяват монотонните градини. Периодически те се подеменят и по този начин градината е декоративна през цялото време. 

При много тесни градини композицията е лаконична - избират се малко растения, например едно ароматно декоративно дърво. При по-широки - може да са две-три, но местата им са старателно обмислени, така че да не претрупат обстановката.  Централната част на градината обикновено привлича погледа. Тя трябва да бъде в хармония с пространството, на което въпреки че не е запълнено с нищо, също е отредена немаловажна роля в цялостното възприемане.  

В градините, скриващи изгледа към съседския дом, се засаждат високи растения от съответната страна, но композицията се компенсира от ниски растителни видове в оставащото пространство. 

Градината цубо може да бъде и водна повърхност - това е едно от най-сложните архитектурни решения, но пък светлината се отразява прелестно от мини езерцето, в което може да се оформи и островче с цветя. 

Източник - http://leit.ru
Весела Христова

Каменната пагода - композиционен център в японската градина

Архитектурните форми в японската градина имат подчертано символично значение. Това са изкуствено създадени хълмове, пътечки, водоеми, камъни с определена форма и начин на поставяне, прозорци под формата на подкова, с изгледа си акцентиращи върху определен детайл или върху красотата на изгрева и залеза, каменни фенери и др.

За японската градина е характерна камерна атмосфера. Отваряйки портата, преминавате през арка, след което попадате в градината, която ви предлага красота и покой. Тук времето спира, а външният свят постепенно изчезва.

Композиционен център на традиционната японска градина обикновено е пагодата. Когато се създава такава градина първо се построява портата, след това - пагодата, която по канон се поставя на възвишение.

Постройката има три, пет или тринадесет етажа и символизира будистките храмове. Тя се намира близо до чайния павилион , както и до водоем, който трябва да е дискретно разположен, така че да се чува само ромон на вода.

Ако в градината няма каменни фенери, височината на пагодата се определя свободно. Най-малките конструкции са около метър. Ако са предвидени фенери, то височината и трябва да бъде съобразена с тяхната и да я превъзхожда поне два пъти.

Класическата каменна пагода се състои от отделни каменни блокове, които не се зидат, а се крепят по естествен начин, в зависимост от тежестта си. Ето защо е от изключително значение майсторството на строителя на пагоди. Препоръчва се основата да е чакълена, а при по-масивни съоръжения - бетонна. 

Пагодите всъщност имат китайски произход. Те се появява в първите векове от н.е. и постепенно се разпространяват в Япония, Корея, Виетнам.

Съвремените технологии при градинската скулптура позволяват използването на различни материали. Предлагат се стилизирани пагоди от бетон и керамика, които просто трябва да се поставят на предвиденото за целта място.

Японският меч през вековете

Японската технология за производство на железни мечове започва да се развива от VIII и достига върхове през XIII век . Бойното оръжие имало не само практическо приложение, но представлявало истинско произведение на изкуството. 

свещените предмети

Мечът заема почетно място сред трите свещени императорски регалии – бронзовото огледало Ятано Кагами, висулката от яспис Ясакани но Магатама и мечът Аме но муракумо но цуруги, които символизират съответно мъдростта, разцвета и мъжеството.

Японските мечове

Тачи - дълъг меч (дължина на острието 61 см) предназначен предимно за битка на кон.  Има и разновидност одати, чието лезвие е към 1 метър. 

тачи

 Katana - дълъг меч (дължина на острието на 61-73 см), но с по-малка извивка от тачи. Двата меча се различават основно по начина на носене.  От 15 век мечът катана измества тачи в боя на земя. Излага се с лезвието нагоре, според начина на носене.

 Wakizashi - къс меч (дължина на острието 30,3-60,6 cm) От края на 16 век се носел заедно с меча катана в стандартния комплект снаряжение на самураите – т.нар Дайшо /дълъг и къс/. Късият меч се използвал в боя в тесни пространства и в комбинация с катана. За разлика от меча катана, бил забранен за носене от несамураи.

дайшо

Наборът Дайшо представлявал важна част от самурайския костюм, подчертаващ съсловната му принадеж ност.  Дългият меч бил основно оръжие на самурая. Шото, късият— резервно и допълнително оръжие, служел и при харакири. Влизайки в помещение, воинът оставял мечът катана на специaлно място или го давал на слуга, но късият задържал. Свалял го само ако престоят му бил продължителен.

  Танто (kosigatana) - кама или нож (дължина на острието <30.3 см). В древността били наричани катана. Носили ги заедно с тачи.

танто

    Tsurugi - прав нож с две остриета, разпространени преди Х век. В миналото с този термин за наричали всички мечове.

   Нагината – хладно оръжие, представляващо нещо средно между меч и копие, от края на VII век. Имало дълга около 2 м ръкохватка, едностранно извито острие около 30 см. С времето се е утвърдил облекчен вариант на оръжието (1,2 - 1,5 м). Техниката за бой с нагината се преподавала в 425 школи. Това било основното оръжие на во̀йните — монаси Сохей, използвало се и от жени-самураи за защита на домовете си.

нагината

 бой с нагината

 Koto – вид древен меч, отпреди 1596, чиято технология е загубена.

 Шинто - мечове, направени от 1596 до 1868 г., т.е. преди началото на индустриалната революция на периода Мейджи.  Отстъпват по качество на Кото.

 Gendayto -направени след 1868 до наши дни.

Аксесоарът Tsuba - Освен за защита на ръката, служел за украса на меча. Днес този предмет привлича силно интереса на колекционерите. Изкуството за направата на цуба е предавано от поколение в поколение. Това бил начин самураят да демонстрира стил и богатство. 

  Jamón/ хамон/ –видимият резултат от закаляването на острието под формата на ефектна декоративна линия.

Старинни мечове преди IX век.

Първите мечове били внесени на японските острови през 2-та половина на III век от китайски търговци. Този период от японската история е наречен Kofun ("могила», III-VI в.). Оттогава са оцелели, макар и доста повредени, мечове групирани от археолозите на японски, корейски, китайски.

В периода Ашука (538-710 г.). с помощта на корейски и китайски ковачи Япония започнала да произвежда желязо, а през VII овладяват технологията на стоманата. За разлика от предишните модели, ковани от желязо, мечове от този период са  от желязо и стомана.

През VII—VIII вв. при японските мечове се появява извивката. Легендата свързва този факт с името на майстор Амакуни от префектура Ямато. Амакуни изковал меча Когарасу Мару през 703 и това е рождената дата на най-стария извит японски меч.

През периода Нара  (710—794 г.). оръжейното производство е под централизирания контрол на държавата, а ковачите били задължени да подписват продукцията си. Мечовете се пазили в императорски складове и се раздавали по време на военни действия или за обучение.

В този период благородниците предпочитали корейските и китайски мечове, които били красиво гравирани. В Корея били изковани 44 мечове дайшо, които императорите предоставяли на военачалниците или висшите сановници като символ на специални пълномощия.

Периодът Хейян. IX—XII в.

Историята на японския меч всъщност започва в периода Хейан (794—1185 г.), когато след вътрешни междуособици Япония се самоизолира, централизираната власт отслабва, а реалната власт е в ръцете на едрите феодали. През 10 век окончателно се оформя социалният слой на самураите - професионални воини, сражаващи се предимно на кон. Мечовете от този период са с дълго острие с малък връх.

Правите мечове се сменят с извити, като първоначално извивката е била по-близо до ръкохватката и постепенно се премества по дължината. В край на периода се утвърждава японската технология за мечове и вида им.

През 11 век започват да ги внасят в Китай.

Период Камакура(1192-1333г.)

Настъпва Златният век за японския меч, когато остриетата достигат предел на съвършенство, какъвто никой не постига във вековете след това. Най-известният ковач е майстор Масамуне, за когото казват, че отказал да поставя подписа си на изделията, дотолкова били съвършени,  разпознаваеми и невъзможни за фалшифициране.

Период Муромачи(1338-1573г.)

В началото на периода се появяват много дълги мечове. На  все по-голяма популярност се радва нагината, което се счита като един вид дълъг меч. Смутните времена изисквали повече бойни мечове, дори в ущърб на тяхното качество.Обедняването на населението и намаляването на аристокрацията намалява търсенето на висококачествени, но много скъпи мечове.

Класата на самураите се откъсва от земеделието и избира военната служба към феодалите като единствен източник за приходи. Като оръжие отдават предпочитание на мечовете катана, които се носели с лезвието нагоре. В двубоите решаваща била скоростта на пъвия удар и по такъв начин самураите изваждали мигновено оръжието от ножницата и нанасяли смъртоносен удар на противника.

През XVI век в Япония се появява огнестрелното оръжие, което се отразява неминуемо върху тактиката на военните действия. Увеличава се ролята на пехотата, въоръжена с по-къси мечове, с по-малка извивка и обемен връх, подходящи за щурм на нож.

Период Азучи-Момояма(1573-1603г.)

В периода  се появяват нови ковашки школи. Старите технологии се загубват. Повявяват се и нови материали. Наблюдава се тенденция на скъсяване на стари мечове. Тактиката на битката изисквала меч със средна дължина, така че собствениците на  мечове тачи ги скъсявали до 60—65 см. Със скъсяването се изрязвал и подписът на майстора. Постепенно тачи излизат от употреба. Налага се характерният самурайски набор дайшо.

 "Шинто" XVII-XIX век..

С настъпването през 1603 на периода Едо и вседствие на политиката на изолация, в Япония се възцарява продължителен мир. Оръжията за война стават част от официалния костюм. Ножниците се превръщат истинско произведение на изкуството. Богатите започват да поръчват изработката на цубо от истинско злато , тъй като според японските традиции единственото украшение на самурая е мечът му.

цубо

 През 1868 г. настъпва ерата на индустриалната революция и унищожава феодалния начин на живот на обществото. Както и на употребата на мечове.

Мечовете, произведени след 1868, се наричат gendayto.

През първата половина на 20 век армейските мечове сингунто се произвеждат промишлено.

След капитулацията на Япония след Втората световна война изработването на мечове е забранено чак до 1953г. Днес работят около 300 лицензирани ковачи, които  продължават традицията за изработка на мечове от периода  Камакура.

Весела Христова

Дзен и изкуството на сухия пейзаж

Страната на изгряващото слънце предлага изобилие от интересни подробности, свързани с културата и бита на японците, резултат от една хилядолетна цивилизация, която буди нашето искрено възхищение.

Японската градина "karesansui" (kare – сух, san – планина, sui – вода) е идеално място за медитация.

 Дзен градината се възприема като физическа форма на дзен философията - своеобразно практическо пособие за разбиране на това учение, което отъждествяваме с японската душевност.

пред Сребърния павилион

Принципите и елементите на японската каменна градина се свързват с името на  монаха Мусо Кокуши (Сосеки), живял в периода 1275-1351. Сосеки бил главен съветник на шогуна от клана Ашикага
Благодарение на него дзен будизмът придобива широка популярност, а  градините му стават световноизвестни.
Най-известната, безспорно,  е пред Сребърния павилион (Рьон–джи)  в Киото.

 Дзен градините се възприемали като израз на индивидуална мисъл и затова е било забранено да се копират. 


Всеки е свободен да интерпретира по своему символичното значение на детайлите в пейзажа и. 

При създаването им традиционно се придържат към принципа на асиметрията. 

 Камъните в дзен градината означават светлата, положителна мъжка сила, наречена ян.
 Всеки камък се подбира прецизно по форма, структура и цвят. Често скалните късове са с вулканичен произход – гранит, хлорит, базалт и др. 
Композицията се състои от нечетен брой камъни: седем, пет, три. Те се издигат над пясъка или ситния чакъл, напомняйки с формата си на дракон, костенурка, планина. 


Тънкостта е във всеки камък да се съзрат неговите характерни „образ” и „позиция” и да му се отреди определена роля в композицията.

Камък на душата – доминиращ,  нисък, с широка основа и заострен връх -  олицетворява поклонението.

Камък на тялото – висок, вертикален камък, символизиращ божеството или човека. Поставя се в задната част на градината. Най-високият, определя баланса на енергиите.

Камък на сърцето – плосък като стъпка, Най–полезният камък, който хармонизира вертикалните камъни с линията на земята.

Камък на вола – поставя се отпред и обединява останалите камъни. Не е нито висок като последния, нито нисък като първия.

Разклоняващ се камък – има плосък връх, който е по-широк от основата и символизира ръцете.

В стила "karesansui" водата се символизира от сив чакъл или пясък, като присъствието на водната площ се отбелязва с определени бразди и форми по пясъка. В момент на силно самовглъбяване човек може да чуе плисък на вълни...

Туфите и мъховете служат за допълнителна декорация. Пейзажът представя абстрактно езера, морета, реки, лодки, планини. 

Някои градини са на повече от хиляда години, те се смятат за национално съкровище на Страната на изгряващото слънце и дори са забранени за фотографиране.

Приказните каменни фенери на японската градина

В японското парково изкуство има един характерен аксесоар – каменният фенер, който се вписва по възхитителен начин в градинския пейзаж. 

Разнообразието от фенери, разбира се, е огромно. Разграничават се пет основни типа: Юкими, Орибе, Касуга, Ямадоро и Оки. Японското название на каменен фенер е торо. Съответно всеки вид се казва - Юкими торо, Ямадоро торо и т.н.  Торо конструкцията включва няколко елемента – каменна основа, опора, поставка на камерата за фенера, същинската камера, покривче, връх. 

 Малко история
Като много други неща, фенерите били китайско изобретение. Предшествениците им в Поднебесната империя били ... котли за варене на месо, впоследствие еволюирали до съдове за горене на ароматни треви и осветителни тела.
За разлика от китайците, японците започнали да ги правят от камък, а не от метал. Ритуалните съдове за благовония, поставяни пред храмовете на Буда, били прототип на торо. Първоначално били поставяни в качеството си на преносими лампи покрай пътеките, водещи към храмовете.
Широко разпространение японските фенери получили в периода Муромачи, когато се налагат и традициите, свързани с чаената церемония. 

Видове

Юкими торо е предназначен за любуване на снега /Yukimi Toro - Snow Viewing Lantern /. Има голям плосък покрив, умишлено направен, за да забави разтопяването на падналия сняг. По такъв начин наблюдаващите удължават удоволствието от красивата зимна гледка. Има райони в Япония, където снеговалежът е рядко природно явление. Фенерът е обикновено в компанията на ели, мъхове или върху камъни, живописно извисяващи се над водоеми. Хората се наслаждават и на огледалното му отражение.  

Орибе торо е дело на майстор Орибе. Легендата разказва, че той обитавал един будистки храм в началото на XVI век, периода на шогуната Токугава. Политиката на шогуна включвала пълвна изолация на Япония от света, била наложена забрана върху всякакви вероизповедания, освен шинтоизъм и будизъм. Това се отнасяло и за христианството. Само че майстор Орибе вярвал в Христос и изсякъл тайно в долната част на фенера малко разпятие. Тази зона била покрита обикновено с растителност. Задълженията на Орибе били свързани с чайната церемония, а фенерът бил разположен близо до специален каменен съд, откъдето черпили водата за чая.  

Цукубай - каменна чаша

 Конспирацията на Орибе
Според обичая церемониалмайсторът коленичил, за да налее водата и по такъв начин заставал с лице и към фенера – действие, което не будело никакви подзрения сред присъстващите. Всъщност по време на будисткия ритуал Орибе се прекланял пред своя Господ...
И днес каменните аксесоари притежават интересен детайл – барелеф, наподобяващ миниатюрна човешка фигура. Този вид фенер се поставя винаги редом с каменна чаша – т.нар. цукубай, недалеч от павилиона за чаена церемония.  

Касуга торо

Касуга торо е декоративен ефектен елемент, разполаган срещу входа или на открити места като своеобразен център на градинската композиция. Има шестоъгълен покрив със завити нагоре краища, детайл, свидетелстващ за връзката му с китайската и южнояпонската култура. 








Ямадоро торо е съставен от грубо издялани камъни, с асиметрична форма. Не е по-висок от 1 метър и обикновено е обрасъл с мъх. Камерата на фенера има само един кръгъл отвор. Поставя се във влажни и тъмни  места в градината, за да може с годините да се покрие с мъх и лишеи. Създава истинска приказна атмосфера.

Оки торо

Оки торо е най-малкият каменен фенер. Има си точно определено място в японската градина – върху чакъления бряг на водоемите или в самия край на малките езерца. Не надвишава 40 см. При него липсват някои елементи от конструкцията. 





Освен като красива подробност, фенерите имали и чисто практично приложение – осветявали  тъмните места и подчертавали привлекателните зони в градината.

Сродни публикации

Японската чайна градина

Дзен градините каре сан суи

Бамбуковият коридор

Градините от мъх 

Паркът Ашикага

Ханами - цъфтежът на вишните


 Весела Христова

Източник http://garmdoma.ru/landshaftnyy-dizayn/kamennye-fonari-v-yaponskom-sadu.htm#more
http://yaoi-creature.mirtesen.ru/blog/43417916652/Novosti:-YAponskie-fonari-Toro
http://www.sad.ru/arhit_element.php