"Фотографът - Obscura Reperta" от Галин Никифоров - тъмната страна на желанията

Всеки писател се вълнува дали го четат и как хората възприемат идеите му. Галин Никифоров би трябвало да е спокоен. Едва ли има вероятност книгата му да залежи по рафтовете с непотърсените с години романи. /Това съвсем не е куртоазно пожелание - реверанс към амбициите на млад автор/.

Рядко ми се случва, но понякога след затварянето на последната страница имам желание да се върна към началото на някое произведение.
И ако приема това за свой личен критерий за добра литература, то в случая с "Фотографът - Obscura Reperta" този критерий бе покрит.
Не само че се върнах отново, но и прелистих доста страници. Не ми се искаше са се разделям с героите и сюжета - странен, мистериозен, интригуващ.
Историята тук се върти около основния въпрос - доколко човек може да бъде обсебен от една идея. Сюжетът е оригинален и необичаен, с привкус на Тарантула, но много лек. Магии от Черния континент, загадъчни завещания, тайнствени ритуали, практикувани не къде да е, а по нашите земи...
Роман, достоен за изкушените в литературните дебри читатели и нещо повече от приятна изненада. С който авторът се нарежда в личния ми Toplist на съвременните български автори.
Весела Христова

Литературна грешка ли е "Печатна грешка" - новият роман на Людмила Филипова

Очевидно Людмила Филипова се е забавлявала, пишейки "Печатна грешка". Лека, непретенциозна творба,  предназначена за четене в тесен приятелски кръг, където би бил уместен опитът за намигване към отдавна утвърдени автори.

Минавайки през печатница и изложена по рафтовете на книжарниците, книгата се превръща в озадачаващ микс от Дъглас Адамс, "Мъже в черно", Любен Дилов-баща, Zотов, статии от ежедневници.

Съвпаденията биха били простими, ако младата авторка не бе посегнала на култови реплики / "Съпротивата е безсмислена", "Без паника!"/ и герои - мишките като носители на развит интелект, делфините и др. Дочетох книгата докрая. На места дори ми беше интересна - във втората си половина. Имаше и редове, достойни за уважение и такива, на които се смееш с глас. Пример:

"... - Ние сме от планетата Земя - обясни Лефер, но с по-слаба патетичност.- Идваме с мир!

      - Аман от навлеци- сдъвка съществото.... "

Само на едно място обаче бе направено сравнение с галактическия стопаджия. Съвсем лежерно. Надявах се в края на книгата да има някакво признание за източниците, които са имитирани. Може би авторката разчита на общата култура на читателя, може би на чувството ни за хумор, но резултатът е ... леко възмутителен.

За разлика от добре написаната "Аномалия", която прочетох на един дъх, без особено натрапващи се подобни въпроси.

Весела Христова

Подобни публикации:

" 2066" на Александър Томов
Галин Никифоров
Кой е Джон Голт или пророчествата на Айн Ранд

„2066” от Александър Томов – това ли ни чака...

Как да не напише Александър Томов такъв роман...

 Отварям днес страницата на аbv  и що да видя – Роми потрошиха автобус в София, 3 руснаци купили половината черногорски / не черноморски, все още / бряг. Да не говорим за вестниците. 

Бъдещата апокалиптичната картина на доминиона България разкрива потресаващ демографски и интелектуален срив на българското население за сметка на прекомерно размножилото се и все така необразовано ромско. Макар и хиперболизирана, идеята за неимоверно разрастнало се циганско гето съвсем не е толкова нереална.

Пътят на героя – охранител на конвой с опасни стоки от София до морето, е изпълнен с доста перипетии. Герой всъщност е доста деликатна дума за командо Иванов, който по-скоро се родее с престъпните борчески групировки. България като територия, в която царува чалгата, насилието и простотията – това е бъдещето ни през погледа на писателя. 

Александър Томов обича да прави препратки с историята. Лайтмотивът на повествованието е, че тя всъщност се повтаря, но не като фарс, а като жестока реалност. От която ние не сме си направили никакви изводи. Богатата култура на автора ни отвежда към сцени от чуждата и родната история, напомня ни за политици, които са ни оставили мъдри думи. Като Стамболов. Само че никой не ги е чул. 

Е, нали всъщност в това е мисията на писателите. И въпреки че е засегнал и темата за отказа от книгите / в романа дават престижно държавно отличие на човек, който просто може да чете/, тази мисия не е за пренебрегване.
Може би самият автор не знае, но той има доста почитатели, които не бива и да подценява, като повтаря някои есксплоатирани вече моменти / повторение на еротична сцена с пернати животни и в предишни негови романии : Пурпур и струва ми се - Корупция/. Или пък прекалено лично да изразява отношение към свои идейни противници.

 Това, разбира се, са дребни забележки, защото идеята му е страхотна /няма да споменавам за качествата му на писател, той отдавна ги е доказал/, а книгата се чете на един дъх.
След което един въпрос дълго остава да виси в съзнанието ни...

Весела Христова