Мини полата днес е моден факт, който далеч не е най-екстравагантният в света на облеклото. И даже не се замисляме, че не толкова отдавна обществото преглъщаше трудно тази ефектна волност в дамския гардероб.
Малко история
През
19 век господствали строги правила в облеклото: ръбът на дамските рокли
можел да открива само малка част на обувката. Един век по-късно тези
норми били отхвърлени и жените се подчинили на други модни закони.
Първата крачка била направена през 20-те години на отминалото столетие.
Тогава носели основно прави поли с дължина до средата на прасеца.
Причината била изцяло практична – след Първата световна война в
условията на икономическа криза се смятало за изключително
разточителство да се носят пищните разкроени поли от предвоенните
години.
Финансовият
колапс се оказал продължителен. През 1929 започнала Голямата депресия,
след десетилетие – Втората световна война. Жените се променили – те
влезли в политиката, заемали ръководни постове, работили наравно с
мъжете. Да облекат предишните корсети и дълги поли с шлейфове било вече
немислимо. Дължината била прилична – до под коленете. По-нагоре не се
вдигала. Това статукво се запазило още две десетилетия.
Историята на “Черната маргаритка”
Миниполата
се е появила на лондонските улици на границата на две десетилетия – в
края на 50-те и началото на 60-те. Историята говори, че един ден младата
англичанка Линда Квайзин отрязала дългата си пола, която й пречела при
чистене. Случайно в този ден я посетила нейната приятелка Мери Куант,
тогава начинаеща лондонска дизайнерка. Тя забелязала веднага какъв
интригуващ вид има Линда с оголените си колене (на Мери Куант принадлежи мисълта, че възрастта на жената личи по коленете)
и не след дълго в магазина й в Челси се появили миниполи. Защо се
казвали така? Кръстени били на любимата кола на Мери – “Мини Купър“.
През
1962 дизайнерката демонстрирала първата си колекция със собствена
емблема – “черна маргаритка”. Злите езици тогава говорели, че за
ушиването на всеки неин модел бил изразходван плат в количество,
по-малко от необходимото за носна кърпичка от епохата на кралица
Виктория. Днес обаче модните корифеи са единодушни, че благодарение на
“черната маргаритка” английските стилисти изпреварват световноизвестните
парижките дизайнери. Нещо повече – Мери Куант определя основния силует
на десетилетието.
Три
години по-късно тя организирала ревю в Ню Йорк, след което манекенките
излезли на разходка по Бродуей, облечени с моделите от дефилето.
Свидетели разказват, че уличното движение замряло за няколко часа, а
вечерните новини широко отразили “произшествието”.
Официалната
премиера на минито била през 1966, когато Жаклин Кенеди Онасис
започнала да се появява с къси поли.
Кралицата на Англия – Елизабет
Втора, също скъсила роклите си и дори през 1966 удостоила Мери Куант с
Ордена на Британската империя, като официално признание за нейните
заслуги в развитието на английския моден дизайн. Впрочем има и друго
мнение, според което държавното отличие е дадено заради факта, че
раждаемостта в монархията рязко се покачила.
На Мери Куант приписват
също създаването на хулиганския имидж на “Ролинг стоунс” като реплика на
благоприличните тогава Бийтълси. Тя е сред първите, които използват
синтетични платове за моделите си.
Коя е всъщност Мери Куант?
Световноизвестната
днес дизайнерка (родена на 11 февруари 1934) е завършила престижния
Goldsmith's Colege of Art, където се запознава с бъдещия си съпруг –
Александър П. Грин. По-късно той ще стане търговски директор на модната й
къща. Под негово влияние отваря бутика си Bazaar
на лондонската улица “Кингс роуд”, в който предлагала модели от
различни марки. Случвало се, водена от природния си усет към модерното,
да прекроява някои от облеклата и така установила, че тъкмо те се радват
на интерес сред клиентите. Младите хора предпочитали нейните корекции.
Тогава, окуражавана от съпруга си, създала своята първа колекция с доста
екстравагантни модели, в духа на бунтарските години от епохата на
“туиста”. Авангардните облекла бързо се изкупили и това я вдъхновило да
създава още по-провокативни модели, предизвикали същинска революция по
подиумите.
Нещата
на Мери Куант се радват на огромен успех и днес. Например в Страната на
изгряващото слънце дизайнерката има над 200 бутика.
С
годините бизнесът и се разширява и сега логото и може да бъде намерено
върху килими, бански костюми, детски играчки, козметика.
Някои спорове
В
интерес на истината ще споменем, че през 1961 французинът Андре Куреж
за пръв път включва в своя колекция минипола. Допуснал грешката, че не
патентовал идеята си. Моделите били изкопирани и Куреж се озовал на
границата на фалита. Той бил убеден, че е бащата на минито, а Мери Куант
е комерсиализирала успеха му. Британската дизайнерка проявила чувство
за хумор: “ Такива са всички французи. Всъщност нито аз, нито той не е
създал миниполата – измислили са я момичетата от улицата.” Тези думи се
потвърждават от популярността на минито – символ на лондонския авангард.
От годините, когато едно ново поколение дизайнери – Ив-Сен Лоран, Пиер
Карден, Пако Рабан, Андре Куреж, Мери Куант, набира сили, за да
провокира света на модата, до днес стилистите създават минишедьоври,
които удовлетворяват и най-взискателния вкус.
На
минито дължим и появата на един екстравагантен образец за красота.
Моделите изисквали абсолютно стройна фигура и идеални дълги крака.
Класическият женски силует бил неподходящ и мястото на секссимвола от
50-те – Мерилин Монро, било заето от шестнайсетгодишната британка Лесли
Хорнби – Туиги (англ. – клонче, стъбълце). При ръст 167 см тя тежала
едва 43 кг. Мерките й – 80-55-80, били обявени за еталон. Туиги се
превръща в първия истински топ модел. През 1966 е избрана за Лице на
годината от лондонския „Дейли експрес”, а огромните й очи с тежък грим и
изкуствени мигли – обявени за образец на модерен макиаж. Популярността й
продължава само 4 години, през които тя става идол за хиляди млади
момичета, като успява да преобрази из основи целия моден свят, а
същевременно и дълбоко вкоренените представи за женския образ. Тази нова
стилистика в бранша по-късно предизвиква ожесточеното неодобрение от
страна на доста хора и организации, борещи се с анорексията.
Весела Христова
Публикувано и тук
Няма коментари:
Публикуване на коментар